Abstract
Началото на организирано здравеопазване в границите
на Османската империя се поставя със закона от 3.12.1852
г., с който се създава Санитарен съвет и му се възлага ръководна функция на здравното дело в империята. Това обаче не включва аптечното дело като обект на държавна или обществена организация.
През 1865 г. Султанският медицински съвет издава
наредба, въз основа на която всеки, който желае да има званието „спицерин`, трябва да се яви на изпит, в резултат на
което му се разрешава да притежава спицерия. Всеки спицерин, който няма документ за това, се задължава да се яви на изпит в определен срок. През 1876 г. в Цариград се открива
гражданско медицинско отделение към съществуващото дотогава военномедицинско училище. Обучението в него е пет
години за лекари и три години за спицери. Завършилите спицери могат да откриват аптеки, които вече не принадлежат
на лекари, a на така наречените ечзаджии аптекари. Във
връзка с това на лекарите се забранява да приготвят лекарства,
а на спицерите - да лекуват. По този начин се поставя началото
на разделяне и регламентиране на лекарските и аптекарските
функции. До Освобождението (1878 г.) в България има около
32 аптеки (Записка 299/06.02.1879 г. на княз Дондуков-
Корсаков), но броят им е по-голям, като се имат предвид военните аптеки в турските военни болници. Заключението
на изследователите е, че Руско-турската война заварва през
1878 г. модерни, добре обзаведени за времето си аптеки,
собственост на лекари и дипломирани аптекари. Счита се,
че първата аптека е открита в Сливен през 1820 г. от спицерина
Мавродия Куртев, последвана през 1823 г. от аптеката на
д-р Марко Павлов във Велико Търново. Впоследствие се откриват по една или повече аптеки в следните български градове: Самоков, Русе, Видин, Силистра, Лом, Свищов, Копривщица, Пловдив, Стара Загора, Панагюрище, Пазарджик, Карлово, Брацигово, София, Берковица, Враца и др.
