Днес за никого не е тайна, че в наше време - време на електронни комуникации и високи технологии, човекът осиротява от към реални контакти и все повече се обрича на изолация. Ето един парадокс (един от многото). Във века на бързите способи за връзка, наместо да се сближава, той се изолира. Личността все повече губи традиционните връзки, все повече се капсулира.
Този процес, набелязван от философи и антрополози, през втората половина на миналия век с гениално прозрение влиза в литературата чрез екзистенациалистите Жан Пол Сартър, Симон де Бувоар и други. Алиенацията пролази и завладя Европа и света и проникна във всички цивилизовани общества.
Свидетели сме как църковните отци настойчиво, но уви - безуспешно, призовават към единение, братство, всеобща любов - основа на християнството.
Едва ли в ежедневието всеки индивид осмисля себе си като екзистенция, но явлението самоизолация пред очите ни нараства като снежна топка. Особено отчетливо то се изявява в духовната сфера и най-вече в съвременното изобразително изкуство - нефигурално, абстрактно и с различни форми на авангарда. Ярко ориентирано към източника си (съзидателя) - самата творческа личност, то все по-малко дър жи сметка за разбираемостта, разпознаваемостта и дъл бокия, общочовешки смисъл, с други думи - за реципиента. Не се разчита и на класическия принцип „нон финито` - което означава досътворяване на изображението от зрителя, участието му в художествено-естетическия процес. Не случайно вече се говори за изкуство след историята на изкуството, a ролята на музея се оспорва. Стихотворението `Предупреждение`, написано по реален повод във Варна, сигнализира за мащаба на отчуждението. Тук и сега.