Scientific Online Resource System

Social Medicine

из „История на българската медицина`, 2009 г. д-р Ж. Антонова, проф. д-р Зл. Димитрова

Ж. Aнтонова, Зл. Димитрова

Abstract

В първия здравен закон „Временни правила за устройството на медицинското управление в България` (1879 г.), са включени „Правила за устройство на аптеките`. С тях се урежда аптечната концесионна организация в България на основата на частната собственост, въвеждат се правила за регулиране на аптеките и тяхната работа, въвежда се правилото разрешение за разкриване на аптека да се дава въз основа на числеността на населението (една аптека да обслужва около 8000 жители), a разстоянието между две аптеки не може да е по-малко от 250 метра, управителят да е дипломиран фармацевт, a неговият персонал да има необходимото образование за аптекарски помощници. За официални фармакопеи се приемат австрийската и руската. Въвеждат се правила за приготвяне и отпускане на лекарства, документиране на постъпилите рецепти, съхранение на силнодействащи отровни вещества, определяне на цените.
Към края на 1888 г. в България вече съществуват 73
аптеки (63 частни, 4 градски и 6 филиала) в 45 населени
места. По това време в страната има 79 града и 3849 села.
В разкритите аптеки работят 89 фармацевта, от които 22
българи, 17 гърци, 8 поляци, 8 евреи и др. Неравномерното
разпределение на аптечната мрежа и фармацевтичните кадри
в страната лишава голяма част от населението (около 80%)
от лекарствено обслужване.
В Санитарния закон от 18.12.1888 г. са правени промени и допълнения, гласувани от Народното събрание няколко
пъти - през 1891,1893 и 1895 г. Както във „Временните правила`, така и в Санитарния закон и в неговите изменения
аптечната концесия се третира като право на собственост с
всички последици, които произтичат от понятието частна
собственост: аптеката може да се продава, да се дава под
наем, да се завещава, да се наследява и изобщо да се отстъпва
по всички начини, предвидени в законите за прехвърляне
на вещи или право от едно лице на друго.
Със Закона за опазване на общественото здраве от
1903 г. за първи път, макар и частично, се поставя основата
на единно нормативно решение на въпроса за безплатното
лекарствено обслужване на определени групи от населението.
Законът утвърждава разкриването на аптеки при държавните
лечебни заведения и амбулатории (чл. 130) от болничен тип,
които обслужват съответните здравни заведения и отпускат
безплатно лекарства на бедни, болни от венерически и заразни
болести (чума, холера, дифтерит, скарлатина, едра шарка,
родилна треска, антракс, проказа и различни видове тиф),
на полицейски, горски, митнически и акцизни стражари,
арестанти, служещи във ведомството на Дирекцията на народното здраве.
През февруари 1941 г. е приет Законът за защита на
нацията, съгласно който в едногодишен срок се отнемат аптеките и дрогериите на лица от еврейски произход. Освободените аптеки трябвало да се дадат на български правоимащи фармацевти. На срещата на представители на професионалните съюзи и на Дружеството на дрогистите с министъра става ясно, че правителството е взело решение тези
аптеки да се дадат на общините. На 22 февруари същата година обаче министърът на вътрешните работи и народното
здраве неочаквано заявява, че в най-скоро време ще се внесе
законопроект за отнемането на всички частни аптеки и вземането им от държавата. Това поражда бурна реакция от
страна на аптекарите в защита на концесионната аптечна
система. В кн. 2 на сп. „Аптекарски преглед` от 1942 г. четем:
„Благодарение на частната концесионна система ние имаме
добре обзаведени аптеки, които съперничат на аптеките във
великите държави и които отиват все по-близо до населението.
Благодарение на тази система, която е установена в Германия
и Италия, населението у нас не е изправено нито пред липсата
на лекарства, нито пред спекулата с тях.`

Full Text




DOI: http://dx.doi.org/10.14748/sm.v0i2-3.4132

Refbacks

Font Size


|